Това ми го прати позната и е  с неизвестен автор. Но е сърцераздирателно.

Тъй тъжен сутрин е кенефът,

нелепо плочките мълчат,
разделят се лайното и човека
И всеки тръгва сам по своя път.
Човекът по дела човешки
със другите подобни същества,
а лайното по тръбите тежеки

надолу, с другите лайна.
След час човекът вече огладнява,
забравил е за своето лайно.

Лайното също го забравя
тъй сякаш те не са били едно.
А може би скръбта е неуместна

И може би така е по-добре.
А може и отново да се срещнат

там нейде сред лазурното море…